'Еразъм' не е това, което очаквах. Може би именно защото очаквах, а очакванията са най-страшното стереотипизиране на иначе редовно предлагащия изненади живот. Ето сега например аз никога не съм предполагала, че ще пиша този първи кратък пост след кратка дрямка на леглото ми с черно куче, което съм вмъкнала нелегално в общежитието със собственикът му. (През аварийния вход, докато съквартирантката ми разсейваше рецепционистката, а ние притичахме с клошаря, кучето и китарата.) И не ми пука, че това куче, пътуващо на стоп и ядящо екскременти поне в две различни европейски страни на ден, сега лежи на изпраните ми чаршафи, защото лапите му миришат на път, то сънува протъркани гуми и широки магистрали, и ще се събуди преди мен, просто защото уютът между четири стени носи удоволствие само временно.
Невероятно отегчителна е тази липса на въображение, с която се сблъсквам понякога. Но веднага след това си припомням, че дори и тя може да ме изненада. При последното ми ходене в Прага пътувах с влак, знаех разписанието за връщане и имах карта. Не мисля да го повторя, макар че в няколкото откраднати часа, докато другите разглеждаха някаква средновековна църква отвътре, аз успях да се изгубя, да си открия Кафка и книжарницата Shakespeare & synové и да се намеря отново. Така усетих Прага, така усетих и Полша, така усещам света. За това ще пиша тук - за пътуването ми на стоп с полски шофьори на тирове, за филмите на Иржи Мензел по Храбал, за бирата, за "zajebiste" и водката, за душа в кухнята в стаята, за домофона с камера и камерите в общежитието, за приспивните шумове на Еразъм партитата, за англичанина със сръбската музика и македонската ракия, за провала на мултикултурализма и за пътищата, разбира се. За улиците, къщите, шофьорите, колите, бензиностанциите, гарите, обувките и мен.
Това е моят Еразъм и нищо друго. Моето основно превозно средство из нещата от живота тази година.
No comments:
Post a Comment